редом царствува сън или мраз,
пустота във словата, в душите,
пустота пълни всичко у нас,
Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали
и разчетът владей, не духът!
Трудний път на честта в тръне срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.
Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.
Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
„Аз обичам те!“ – честно да кажем,
„Аз те мразя“ – без страх да речем.
Всяко нещо ний почваме с трясък.
Крещим: Слава! Народ! Идеал!
А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък
преплави ги – остая ти кал.
Пущинак на народната почва,
тръне, плевели... бедна страна!
А животът едвам се започва,
а зората едвам що блесна!
Пловдив
Няма коментари:
Публикуване на коментар